Представите за змея са добре застъпени в българската народна митология. Той е познат с названията змев, аджер, аждраха, шаркан. Определението за него е „огнен змей”. Произходът му се извежда от голям смок или от шаран, невидяни от човек 100 години, или от смок, доживял 40 години. Змия може да се превърне в змей и ако изяде себеподобно – „змията доде не погълне друга змия, змей не става”.
Свързва се с атмосферни явления като облаци, дъжд, вятър, суша. В миналото се вярвало, че змеят е стопан закрилник на селското землище и на неговото плодородие. По време на буря човекът змей спи, а духът му ходи по облаците и пази. Противници са му халата и ламята, срещу които пуска стрели. Според народните представи при битка в облаците змеят може да падне. Тогава в продължение на 40 дни хората му носят мляко, докато оздравее и отново хвръкне в облаците.
Змеят се описва като дебела шарена змия с човешка глава. В Северозападна България преобладава представата, че е гущеровиден. Според представи от Западна България и Родопите змейовете могат да бъдат орли. Денем змеят е змия, а през нощта е млад красив момък. Понякога съчетава териоморфни и антропоморфни белези – от кръста нагоре е човек. Змейската кожа (риза, ризница) може да се сваля и облича. Чрез нея змеят придобива териоморфен или антропоморфен вид. Змеят се описва и като силен едър млад мъж с криле. Често се описва като огнено кросно. Може да се превръща и в предмети.
Змеят обитава пещери във високите каменисти върхове на планините. От топонимията са познати змееви дупки, които се свързват с предания за змейове. Като тяхно пространство се посочват и големи стари дървета. Всеобщо разпространено е вярването, че змеят посещава девойката в нейната къща.
Появата на змея е свързана с пролетно-летния сезон. Той отвлича моми на някой празник: Връбница, Великден. Отвлечената от него девойка ражда дете, което е момче. Змеят е особено чувствителен към някои билки: вратика, комунига, синя тинтява. Ако полеят любената от него мома с тях, змеят я разлюбва.
Любените от змей в народните песни са винаги девойки, а в неприказната проза – и жени. Той не може да залюби моми, които са преминали през обредите лазаруване и кумичене. Любените от него са болнави, за човек, който вехне, казват, че „змейове го любят”.
По-рядко в българската народна митология се среща образът на змеица. Той се открива основно в митическите песни, но е познат и от разкази (Странджа). В животинския си вид змеицата е мечка стръвница, а в човешкия – девойка. Змеицата, подобно на самодивата, се влюбва в овчар и му помага. Понякога майката на овчаря успява да раздели сина си от змеицата чрез билки.
Разкази за появата на змей са записвани на различни места в страната през XX век. В наши дни представите за това митично същество са запазени в приказки, песни и предания.